Днес за пореден път разбирам колко е сложно да го живееш този живот. Луташ се всеки ден, мислиш, решаваш и после пак от начало. Искам поне за един ден да мога да си позволя да не мисля. Но пък и това било сложно. Всяка сутрин ставам с идеята, че днес няма да го мисля толкова и с много воля успявам някъде до към обяд да постигна тази заветна цел. И ето... отново е обяд, а мен корема ми е свит на топка. А до довечера?!?

Търсиш, търсиш... и накрая намираш. Само, че дали това което си намерил е търсило теб? Страшно е когато се изправиш пред истината, дори и да си я знаел. Когато само я предполагаш, имаш все пак мъничко надежда, че си предполагал грешно. Но когато ти я кажат, тя изведнъж става реална. Грозна и отвратително реална.

И започваш да се чудиш - дали е по-лесно да избягаш, или да останеш докрай. В първият случай ще боли, но рано. Ако боли рано, ще е по-малко... Дали?! Ако останеш докрай - ще бъдеш опустошен, защото сърцето ще се е отдало изцяло. Тогава ще загубиш себе си. Обаче... надеждата, мъничката надежда, ти шепне в ухото, че ако останеш... може и да пробудиш нещичко в другият. Дали?

Струва ли си голямата болка, заради приятните моменти? Ако са по-малко, дали ще боли по-малко? Ако... Засега само въпроси и влажни очи... А после?

Чудя се дали има справедливост. Търсиш и накрая намираш. И какво? Намереното пак не може да е твое. Не ме разбирай погрешно, не искам да притежавам никой. Искам просто да бъда с някой. Всеки е сам за себе си. Сами идваме на този свят и сами си отиваме. Няма кой да ни държи за ръката. Но пък имаме уникалният шанс, докато сме тук - да има кой да го прави.

Чувстваш ли се загубен, когато си получавал нещо, а в един миг то просто изчезва? Дали ще имаш сили да понесеш и това? Едва ли... малкото късче, което е здраво едва ли ще издържи. Но това само времето може да покаже. Времето и нищо друго.

Стига, засега стига! После пак!

Ти знаеш, че там е опасно, и щом още не си тръгнала, значи сигурно знаеш какво правиш. И да не знаеш - все тая.