Искам да бъда с някой, който да търси в мен душата, а не тялото. Нейната приказка мога да му разказвам с нежност.
Някой, който дори само с присъствието си кара усмивката сама да се появява на лицето ми. Ако се усмихвам тайничко, докато ме галиш, знай че вратата на сърцето ми е отворена за теб.
Всяка причинена болка в една връзка взима по капчица от мъничка стъклена кана и в един момент идва миг, в който количеството вътре не е достатъчно за нищо. Искам нито една капчица да не излезе от тази кана. Колкото и да е трудно, винаги да сме един до друг и да знаем, че всеки друг може да ни нарани, но не и ние себе си. Да бъдем пристан един за друг – сигурен пристан, където знаеш че можеш да легнеш и да се отпуснеш спокойно, а там до теб, другият да бди над съня ти.
Искам всеки ден да давам от сърцето си по малко късче радост ... за теб. Да виждам усмивката на лицето ти, когато ти дам мъничко щастие направено в моите ръце.
Искам до себе си човек, който да знае без капчица несигурност, че може да разчита на мен винаги и за всичко. Да знае, че каквото и да се случи, единственото което трябва да направи е да набере номера ми и всичко вече ще бъде с една идея по-светло.
Момче, с което да мога да танцувам на някой градски площад в проливен дъжд и хората да ни гледат зад запотените стъкла и да си казват: „Тези двамата са луди!“ Да, луди от любов.
Няма перфектни хора на тази земя. Всеки има своите недостатъци и именно те го правят това, което е. Не може всичко да е само бяло или черно, винаги трябва и капчица цвят.
Ще дойде ли ден, когато до мен ще бъде човек, на когото да мога да кажа всичко, без капчица притеснение. Който да няма нужда да ме пита как съм, защото ще вижда това в очите ми. В чийто прегръдки ще мога да се отпусна и да знам, че дори мълчанието между нас говори.

Къде си мое момче? Ще ме намериш ли, или аз теб? Ще мога ли да оставя живота си в ръцете ти без притеснение? Кажи ми...